Последни минути.

И двамата умираха от желание да се прегърнат.но и двамата бяха прекалено горди,да постъпят по този начин.
- Бях сигурен,че някой ден ще те срещна - каза Димо. Михаела се усмихна широко,а в очите и се появи блясък.
- Как си ти? - попита го тя.
- Добре съм,просто не съм щастлив - отговори Димо плахо.
- Случило ли се е нещо? - попита го Михаела.
- Опитвам се да забравя миналото..опитвам се да го изхвърля от живота си..  едва сега разбирам,че човек допуска стотици боклуци в живота си - натъжи се Димо.
- Но..
- Не не ме питай! - продължи той.
Михаела разбра,че дните на Димо са били изпълнени с тъга и мъка.
''Също като моите'' - помисли си тя.
 След няколко минутен разговор метрото пристигна и двамата се качиха. Беше претъпкано,нямаше къде да седнат и се хванаха за железните тръби.
Димо съвсем нарочно бутна ръката си към тази на Михаела и се усмихна.
- Ти къде учиш?
- Там където си и ти! - каза Димо и отново се усмихна и кимна. Сладки тръпчинки се оформиха по лицето му.
- Последен въпрос? - каза Михаела.
Димо я погледна и каза:
- Добре!
- Боли ли? - попита тя.
- Дали боли.. - засмя се Димо - Най-много боли да те лъжат тези,на които най-много си вярвал! - продължи той.
- Ясно! - каза Михаела.
 Михаела изгаряше от любопитство,какво е станало но се страхуваше да попита. Не знаеше каква щеше да бъде реакцията на Димо.